прочетете ...

Откъс от книгата

Откъс от "бунтът на сенките"

1.

Вече час дъждът почукваше по прозореца на осмия етаж. Черни облаци се разстилаха над покривите на панелните блокове в крайните квартали на Габрово, довели със себе си нощта по-рано от обичайното за сезона. Свистенето на вятъра заглушаваше шума от трафика в пиковия час, когато работното време приключваше. Прогизнали прегърбени фигури забързано се движеха към уюта на своите малки домове, а над тях стихията се вихреше, придружена от проблясъците на поредната светкавица и зловещата закана на гърмящото небе.

Кооперацията беше преживяла далеч по-страшни бури от тази и носеше белезите на паднали изолации, ремонтирани покриви и десетки счупени стъкла. Като един упорит организъм се бе научила да устоява на климата и неговите прищевки, но нарастващата ѝ немощ вече не можеше да се прикрие. Десетилетия бяха минали от последния ремонт, а дори и той бе козметичен. Кварталът постепенно губеше своите обитатели, а старите панелки заприличваха все повече на неизлечимо болни исполини. Дори безбройните спечелени битки с природата не помагаха на пукнатините да се запълнят или на керемидите да заздравеят. Като че зараза плъзваше от тях: ръжда погълна детската площадка; паркингът се свлече в дерето преди година; бурени задушиха футболното игрище; в пързалката зейна дупка. Лекарството, наречено детски смях, се явяваше все по-рядко. Сивите сгради умираха бавно, както много други техни посестрими в града. Тази невидима заплаха подобно на чума се бе настанила неусетно в българската провинция. Във война и мир, след земетресения и урагани, през тирания и робство регионът винаги съумяваше да пребъде. Но болестта постепенно изцеждаше най-важното му средство за оцеляване – хората.

Агонизиращите села на хоризонта вяло напомняха за своето съществуване посредством няколко светлинки в нощта. На фона им силуетът на панелния блок отсреща мъчно се открояваше, защото многобройните му тъмни прозорци го сливаха с нощния мрак. Загледан в него, Марко неволно си спомни за десетките стари приятели, които бяха израснали там. Сега празните бетонни кутийки зад стъклата бяха загубили всяка надежда да се превърнат в нечий дом.

А всичко бе станало така неусетно. Голямата шумна компания позагуби някой и друг член, но съседите продължаваха да страдат от щуротиите на тази луда банда, докато пакостниците не завършиха училище. След завръщането си от дълго странство, донесло му две дипломи, развод и надежда за нов старт, Марко все по-трудно откриваше старите събратя. Тогава не обърна внимание на този факт, погълнат от дългогодишно лутане в търсене на подходяща работа. Някогашен индустриален център, Габрово постепенно бе загубило блясъка и славата си и не му предложи кой знае какво. Битката за оцеляване на провинциалния град беше неравна. Изтощителна. А противникът нямаше лице – като отрова се бе прокраднал във вените и бе заключил сърцето в смъртна хватка. Противодействие срещу нея, изглежда, нямаше, а загубите бяха неизмерими – хиляди човешки съдби, предпочели достоен живот на друго място, далеч от сивотата на посредствеността, в чийто символ се бе превърнал градът. Останалите им близки постепенно се оттегляха един по един от родното място. А оскърбеният град, неспособен да превърне в реалност мечтите на своите деца, бавно угасваше.

Марко затвори прозореца на спалнята, оставяйки ураганния вятър отвън, и отиде да вечеря. Празният хладилник отново зейна насреща му в негласна молба. Кухненските шкафове не предложиха по-различна картинка. Явно трябваше да отскочи в дъжда до близкия магазин, но за пръв път в живота си Марко не изпитваше желание да размени две приказки с Хриси, винаги усмихнатата продавачка от втората смяна, нито пък с някой от вечно гравитиращите отпред пияници, източник на не един и два житейски бисера. Затова просто претопли обяда си, за който по-рано бе загубил апетит.

Живееше сам. След като родителите му бяха напуснали този свят още когато се бореше за първата си диплома, се наложи бързо да свиква с особеностите на своето жилище, изпълнено с влага, ронлива мазилка, запушен комин и стари уреди с твърде много характер. Докато настройваше микровълновата, си обеща за сетен път, че този месец ще започне да пести за нова готварска печка, макар неочакваният разход по делото да предполагаше забавяне, което не бе предвидил. Седна на масата и пусна телевизора само колкото да запълни тягостната тишина, следствие от липсата на каквито и да било непосредствени съседи. Преди му се налагаше да го усилва, за да заглушава безумните тиради на безработния инженер с влечение към бутилката, живеещ на същия етаж, или несекващия лай на пинчера на глухата стара жена отдолу. Във вечери като сегашната този шум му липсваше. Напомняше за времена, изпълнени с живот. Сега празните им апартаменти носеха единствено студ и удвоени разходи за асансьор.

Докато разсеяно гледаше новините и предъвкваше преквалифицирания си за вечеря обяд, Марко осъзна, че сънят няма да го споходи тази нощ. Мислите бясно препускаха през главата му. Чувствата преливаха. Събитията от изминалия ден бяха на път да отправят живота му в непозната за него посока, а това го плашеше. Някога си бе обещал да не се оставя да бъде погълнат от мъртвешкото настроение, което цареше в града. Липсата на надежда се долавяше във всеобщото мнение на хората относно бъдещето на това място. С младежки ентусиазъм се бе надявал да бъде част от промяната и с магическа пръчка да възкреси живота около себе си. Днес обаче нещо в него окончателно се пречупи. Върна се вкъщи различен от човека, излязъл сутринта на работа. Преди късния душ се бе погледнал в огледалото – рижавата коса, чорлава и копнееща за бръснач, зелените очи, отнесени, бръчките, неумолимо настаняващи се по лицето му. Образ, който се явяваше насреща му след всеки работен ден. И все пак тази вечер там имаше нещо ново. Плашещо. Мрачна и студена сянка бе легнала върху лицето на младежа. Изглеждаше внезапно състарен и изнемощял. В погледа му липсваше онази радост, заради която бе така обичан от приятели и колеги. Очите му се бяха превърнали в хлътнали ями. Изражението на лицето му бе ужасяващо дори за самия него. Присъствието му в градския транспорт по-рано днес бе смутило останалите пътници и никой не се осмели да седне до него даже и когато автобусът се препълни. И най-несъобразителните почувстваха отблъскващия хлад, който този иначе висок и красив млад човек излъчваше. Шофьорът не посмя да пусне обичайния си майтап за косата му, когато мина покрай него. Домоуправителката отложи напомнянето за закъснялото плащане. Хората инстинктивно се възпираха от контакти с Марко – факт, останал незабелязан за невиждащия му поглед.

Телефонът иззвъня. Марко не му обърна внимание, затворен в своя собствен свят на унижение и обида. След малко звъненето спря. Минута по-късно отново изпълни мелодията, в опит да привлече вниманието на собственика си. Светът на Марко избледня за миг. Но недостатъчно. Мелодията се потрети. И след това отново. И отново.

На седмия път реалността проби мембраната на мрачния Марков свят и го извика до досадната вибрираща машинка на масата.

– Какво?

– Защо не вдигаш? Притесних се.

Гласът принадлежеше на Хамстера – стар приятел, може би единственият, останал от детството на Марко. Срамежлив, но верен, той нямаше да остави другар в нужда. Затова бе и настоятелното звънене по никое време.

– Ще ти звънна по-късно. Не ми се говори сега.

– Марко, чуй ме! Може да се случи на всеки! Нека излезем на по бира и поговорим. Няма нужда да стоиш сам в тъмното у вас.

– Не стоя на тъмно – стана и тихомълком светна лампата.

– Тогава аз ще дойда!

– Не бъди глупав! Навън е буря.

– Не, не е…

Марко погледна учудено през прозореца. Видя ясно луната и звездите. Бурята наистина бе преминала, без той да разбере.

– „Самодивата“? След половин час? Трябва да е още отворен – настоя Хамстера.

– Добре де, ще дойда.

– Радв… – Марко затвори.

Тръшна се на дивана и си наля. След като изпи съдържанието на чаша с избледняла картинка на някакъв карибски плаж, той се опита да надзърне в своето бъдеще. Което далеч не изглеждаше толкова слънчево като на чашата.

Макар и с условна присъда, младеж като него бе вечно белязан от съдебната система. Дали съществуваше работодател, който да го наеме? Възможно ли бе да продължат да се отнасят с уважение към него, както досега? Щеше ли да затъне в заеми? Кога щеше да издължи обезщетението?

Дълбоко в душата си Марко крещеше. Плачеше, засипваше с ругатни и обвинения, цял гореше от гняв. Винаги се изправяше, независимо от колко високо бе падал. Никога не се предаваше, но тази вечер бе достигнал нови низини. Винаги щеше да помни погледа на съдията в съдебната зала – укорителен, заклеймяващ и пълен с разочарование. Сигурно трябваше да свиква с този поглед през остатъка от живота си. Близките, приятелите, съседите… Завинаги щяха да го гледат с едно наум. „Онзи, осъденият…“. Панически искаше да избяга от тях. Още сега. Никой нямаше да чуе обясненията му. Че не е виновен. Че не е такъв. Че нямаше да ги нарани…

„Е, да, но съдията има голям опит! Сигурно е разпознал насилника в него.“

Марко затвори очи. Нямаше да им се даде. Нямаше да напусне като останалите. Чумата бе плъзнала навсякъде, явно не бе подминала и съдебната зала. Щом осъдиха него… Него! Искаха да го прогонят от родното му място. Но не бяха познали. Чумата щеше да е безсилна този път. Дори и без работа и семейство, без уважение и пари, щеше да остане и да се изправи срещу нея. Да срещне погледите им. На всички. Нека дръзнат да го наричат, както си искат.

Обу се и излезе сред пустите нощни улици, преодолял една буря и готов да посрещне друга.

Хамстера вече бе поръчал и за двамата от страх да не би Марко да промени мнението си и да откаже разговор в последния момент. „Самодивата“ беше празен. Освен свенливата двойка влюбени в ъгъла малкият бар не предлагаше особено присъствие на хора през седмицата. Музиката бе по-силна от обикновено, защото барманът беше пуснал любимия си албум, за да мине смяната по-неусетно. А и в допълнение, клиентите не се чуваха и бързаха да си тръгнат, което скъсяваше работното време на заведението. Когато Марко влезе в бара, бе почти полунощ. Разочарованието на персонала от късното пристигане на клиент се потуши след предложението на сервитьорката да си отворят бутилка в склада.

Иван, получил прякора си от магазина за храна на животни, който притежаваше, зяпаше разсеяно тавана на помещението. Там имаше огромна карта на света с отбелязани маршрути от пътешествия на откриватели и пирати. Заглушената светлина му попречи да проследи този на Капитан Кук. Внезапното сядане на Марко до него го накара да прекъсне увлекателното си занимание.

– Тук е мъртвило – заяви присъствие новодошлият, от чиито дрехи лъхаше на дъжд.

– Наблюдателен си.

– Виждам, че си поръчал – кимна към чашата Марко. – Ще е хубаво и ако си го платил.

Опитът на приятеля му да бъде духовит бе крайно неуспешен и вял, което показа на Иван, че истинското му настроение не ще излезе наяве толкова лесно.

– Предишния път черпих, не се прави на интересен!

Двамата вдигнаха наздравица и отпиха. Марко чувстваше преценяващия поглед на мъжа срещу него в тези първи минути на тяхната среща. Накрая не издържа, остави чашата пред себе си и въздъхна:

– Хайде, питай ме!

Хамстера се направи на изненадан.

– Какво да те питам?

– „Как си? Чувствата болят ли те? Плачеш ли вътрешно?“ – иронично отговори Марко.

– Глупости! – лицето срещу него стана сериозно. – Защо не каза на никого, че е заведено дело срещу теб?

Хотелските стаи в България изглеждаха напълно еднакви. Това бе второто му посещение тук, а сякаш нищо не беше успяло да промени липсата на креативност в този бизнес. Единствената разлика между отделните стаи май беше гледката. По дяволите, дори завивките по леглата бяха еднакви!

И все пак готвеха отлично. Това до някаква степен внасяше разнообразие в посещенията. Имаха салата, която не бе срещал никъде по света, и силно местно питие, което бе предизвикателство и за най-смелите. Допадаше му тази страна. Груби хора, не лигльовци като западняците. Не си играеха да омекотяват алкохола или да правят от онези префърцунени малки порции с жалко подобие на истинска храна, създадена повече за галерия, отколкото за нечий стомах. И имаха особена първичност. Малко страни на континента можеха да покажат тази кръвожадност, която забеляза за двайсетте минути в таксито по улиците на Русе. Обожаваше такава среда, разцъфваше сред нея. Обидите, заплахите и насилието никога не му се бяха стрували отблъскващи. Още от детството си бе привикнал към това отношение и намираше необичаен комфорт в него. От години си бе изградил непрофесионално почитание към народите от Балканския полуостров. Рядко отказваше поръчка в региона и може би бъдещите му работодатели щяха да го критикуват за това. Но в края на краищата той решаваше от кого да бъде нает – останалите се съобразяваха с него, а не обратното.

Стана и погледна през прозореца някъде далеч през Дунава. Водната шир не го впечатли, нито среднощните светлини на Румъния. Мъжът гледаше разсеяно, докато умът му блуждаеше. Професионализмът изискваше търпение. Мразеше това. От часове чакаше потвърждение за банковия превод, за да пусне това, което държеше затворено в клетка вече няколко денонощия. Но така беше редно. Не биваше да бърза, иначе безупречната му репутация щеше да пострада.

Остави празната гледка зад гърба си и провери в телефона. Превод нямаше. Поклати глава и отиде да се подготви за тръгване. Онези арогантни гелосани лекета от столицата си мислеха, че можеха да му загубят времето. А бяха така горещо препоръчани в бизнеса. Зарадва го фактът, че единият беше почти толкова кръвожаден, колкото и той самият. Не че това беше възможно, но поне така изглеждаше. Та този, кръвожадният, имаше безупречен вид и говореше като истински поет. Телевизионните му изяви бяха достойни за уважение. А фактът, че беше депутат в парламента, го впечатли най-много. Трябваше да си признае, че въпреки многобройните си командировки по целия свят не бе виждал такъв човек. Даже бе на косъм да намали комисионата си заради него. Бе изгледал почти всички негови интервюта и дори езиковата бариера не можа да разклати авторитета, който този мъж излъчваше, докато говори. Можеше да се излегнеш в гласа му и да се оставиш да управлява живота ти в сладка илюзия, която щеше да създаде за времето, в което му се довериш. Но когато те събуди, раят, който е създал, вече го няма, а вместо това целият си плувнал в пот и се давиш в собствената си кръв. Надуши какъв е още от първото интервю. Защото депутатът беше от същата порода. Ако не желаеше толкова неистово да не споделя с никого житейския си път, може би щеше да го извърви редом с него и неговото ангелско сладкодумие. Способността му да съчувства не беше от силните му страни, но все пак му дожаля за многото хора, които се възхищаваха на депутата в България. И можеше ли обикновеният човек да остане безучастен, когато такъв лидер го дари с усмивката и харизмата си. Пък било то и през телевизора.

Телефонът извибрира. На екрана бе изписано шестцифрено число. Собственикът му се усмихна – депутатът не го разочарова. Макар мъничко да му се искаше да му беше дал повод да си поиграе с него, както само той си знаеше…

Отиде до огледалото и си оправи ризата. Почисти малко петно от панталона си и обу обувките. Якето и очилата без диоптри довършиха камуфлажа. Резултатът бе един скучен и незабележим човек, уморен от работа. Нито висок, нито нисък, с нормално телосложение и лек намек за атлетизъм, сресана на път коса и мудна, дори уморена походка на мъж, унижаван от осем до пет на работно място, което не харесва. Единствено характерните за монголец леко дръпнати очи можеха да го отличат от тълпата. Но човек нямаше кой знае какъв интерес да проучва толкова банален мъж – поредния клонинг в ера на офиси, хартия и канцеларски материали.

Жалко му стана, че трябва да открехне клетката в себе си толкова малко. Онова вътре в нея изръмжа недоволно и показа муцуната си навън. Мъжът взе куфарчето си, погледна вързания човек със запушена уста на земята до леглото и го запозна с новия си малък „Глок 42“ с ръчно изработен заглушител. С тъп свистящ звук прати съдържанието на дулото в сърцето му и излезе от стаята. А клетката в душата му едва се затвори с неистовия вой на натикания вътре звяр.

2.

Марко седеше замислен, рижавите кичури бяха скрили очите му. Хамстера се взираше през тях, търсещ отговори. Знаеше, че мъжът срещу него не обича да споделя, ала Иван не се интересуваше особено от желанието на хората да поддържат съкровените си мисли неприкосновени. А и случаят изискваше допълнителна щипка нахалство, за да може Марко да осъзнае нуждата от приятел до себе си в такъв момент.

Опрян до стената, Марко припозна непоклатимия инат на кльощавия дребосък срещу него и разбра, че тази вечер няма да мине в небрежни разговори, както се бе надявал, когато излезе от дома.

– Нямаше дело срещу мен. Поне не в началото – каза Марко, докато унесено разбъркваше със сламка кубчетата лед в чашата си.

– Какво се обърка тогава?

– Сложно е.

– Чух, че са опитали да влязат в къщата на майка ти? Вярно ли е?

– Това беше началото, да.

– Няма да ти вадя думите насила! – разпери ръце Хамстера. – Много хора се притесниха от това, което се случи. На никого не сподели и всички си мислим най-лошото. Добре че адвокатът ти е близък със сестра ми и разбрах за условната присъда. Но повечето от нас дори не знаеха, че си замесен в дело. Защо не ни каза?!

– Не исках да ви тревожа.

– Човече, адски се разтревожихме именно защото сме в неведение!

– Съжалявам, нямах това намерение! – отвърна Марко, раздразнен от укора.

Хамстера почувства, че се бе увлякъл и превръщаше разговора в разпит. Затова промени тона и продължи по-тактично:

– Няма значение, наистина! Просто искаме да знаем какво се е случило – Иван направи малка пауза, за да обмисли следващата си стъпка, и накрая внимателно попита: – Говори ли ти се за това?

Марко познаваше добре хората, с които споделяше свободното си време. Знаеше, че малко от тях са се притеснили. Но Хамстера беше един от тези хора. Неговата лоялност беше безрезервна и Марко се чувстваше неприятно, задето не му довери за съдебните си проблеми. Помисли си, че не е редно да таи повече от него.

– Къщата на майка ми започнала да се разпада – пръстите му нервно заиграха със салфетката. – Обади ми се кметът на селото. Помоли да я погледна, за да не пострада някой от падащите керемиди на улицата. Нямах много време за това, но знаеш как е с тези имоти. За тях трябва да се намери време. Не заради нуждата от ремонт или за да поддържам пазарната ѝ стойност…

– А заради сантименталната… – допълни Иван.

– Точно така. Един ден намерих време и отидох след работа. Към шест и половина вече се стъмваше. Едва виждах какво поправям. На няколко пъти си ударих пръста с проклетия чук. Накрая реших да отложа ремонта за някой уикенд, защото бях на път да се осакатя напълно.

Марко прекъсна разказа си, когато сервитьорката с неохота донесе второто им питие за вечерта. Бе намислила да ги помоли да си платят, но сериозните им физиономии я накараха да отстъпи под критичния поглед на колегата си зад бара, на когото се заоправдава секунди по-късно. Явно трябваше да останат до късно, пък било то и заради една-единствена маса.

В това време Хамстера вече слушаше продължението на историята.

– Прибрах инструментите и в този момент чух портата в двора да се отваря. Къщата е в покрайнините на селото и никой не минава оттам. Помислих, че кметът ме проверява. Странно, но не попитах кой е. Не знам защо. Може би щях да подплаша крадеца и всичко това нямаше да се случи – Марко поклати глава и продължи. – Отидох към портата и изведнъж изникна! Точно пред мен. Изскочи от храстите край алеята като някое диво животно. Мръсно раздърпано яке, оцапани с боя дънки, големи ботуши. И едно брадясало лице с мътни очи, скрити в разрошена мазна коса. Не ги виждах ясно, но изглеждаше стъписан толкова, колкото и аз. Явно претърсваше бараката в двора и вероятно не е предполагал, че може да срещне някого. А и бях спрял да вдигам шум с чука от поне десетина минути – време, в което е нямало как да разбере, че в тъмната къща има присъствие. Да бях платил тока миналия месец, та да беше видял, че прозорците светят… Не ми стигнаха парите обаче. Какъв късмет само! Затова и единствената светлина в този момент идваше от малка улична лампа. Внезапно ръката му помръдна и лампата се отрази в предмет, който държеше в нея…

– Имал е нож! – прошепна Хамстера. Марко кимна.

– Не знаех какво да правя. Заотстъпвах. Това сякаш му вля сили. Заплаши ме да му дам всичките си ценности или ще ме изкорми като прасе. После всичко стана машинално. Като че бях на автопилот. Инстинкти може би… – Марко разтърка уморените си очи. – Съзнанието ми изгуби контрола над тялото. Рефлексите изпреварваха мисълта. Ръцете ми от само себе си бяха започнали търсенето. Пръстите накрая напипаха дървената дръжка зад гърба ми – лопата – беше опряна о стената на стария обор, до който ме бе притиснал онзи с ножа. Хилеше се с беззъба усмивка. Като на забавен кадър лопатата изсвистя и превърна лицето му в кървава пихтия. Олюляваше се цяла вечност, преди да се строполи на пътеката. Почти веднага се изправи, агонизиращ от болка. В първия миг не разбрах дали изпитва повече гняв или страх за живота си. Приличаше на луд. Вдигна ножа и направи крачка към мен. Замахнах заплашително с лопатата. Това го накара да се опомни. Поколеба се за момент и хукна към портата. Тръгнах след него, с надеждата да видя как бяга надалеч от къщата. Излязох на калдъръмената улица и се озовах пред каруца с измършавял кален кон отпред. Брадатият стоеше отстрани, хвърли ножа в каруцата и се пресегна за нещо дълго и кафяво, което в тъмното ми приличаше на дебела пръчка. Обърна се срещу мен и го съзрях – не беше никаква пръчка, а дуло, насочено към лицето ми. Отново инстинктът се включи – вече бях приклекнал под обсега на пушката. Лопатата се вряза в рамото му, почувствах как някъде вътре в ставата костта подаде, а дулото изтрещя към небето. Крадецът виеше от болка и все пак намери сили да се хвърли на коня и да отпраши в нищото.

– Оживя ли? – Хамстера беше притихнал от разказа на Марко.

– Да, беше на делото. След като избяга, си взех инструментите и хукнах към колата. Отидох право в полицията. Като взеха показанията ми, се разбрахме на следващия ден да ги заведа на местопрестъплението. Там обаче нямаше нищо. Като че инцидентът не се беше случвал. В следващите седмици ме викаха няколко пъти на разпити. Шефовете ми не бяха особено доволни, че се случваше в работно време. Но на полицията не можеха да откажат. В крайна сметка прокурорът внесе обвинителен акт в съда и бях привикан в съдебната зала. От този момент насетне всичко се обърна с главата надолу…

– Чакай малко! – Иван вдигна ръка. – Ти как си? Пострада ли? Онзи нарани ли те?

Марко го изгледа съжалително. Не трябваше да бъде такъв егоист и да мисли, че останалите не се тревожеха за него.

– Не. Само малко се поуплаших.

– Кой беше брадатият?

– Мъж към четирийсетте. Много деца, забравих вече колко, женен два пъти. Основно образование, живее в съседното село. Това научих по време на делото. По-интересното е друго. Този човек имаше дванайсет присъди! Представяш ли си?

– Боже! И как е останал на свобода?

– Нямам представа. Беше съден за кражби, грабежи, побоища – леки и средни телесни повреди, опит за убийство… Досието му бе като учебник по наказателно право. За съжаление обаче той си беше научил урока…

– Как така?

– Представляваше го адвокат от София. Това бе първото нещо, което притесни прокурора. В този ден бях предупреден да си наема собствен защитник, защото „не се знае как ще се развият нещата“. Не смятах, че трябва да си наемам когото и да било. Случаят бе ясен. И до днес не разбирам какво се обърка! – Марко прокара ръка през лицето си.

– Сигурно защото не си юрист. Техните правила и език са често без всякаква логика за нас.

– Може би си прав. В хода на делото се представяха все повече и все по-странни доказателства. Или по-точно – липса на такива. Оказа се, че няма основание да се смята, че крадецът е бил изобщо в двора на къщата. На следващия ден бе валяло и когато заведох полицията, кръвта в двора и пред портата беше измита. Никой не направи опит да вземе проба – нямали нужната технология. После пък било „така или иначе късно, а и нали случаят е очевиден“. Последва моментът с неговите оръжия. Никъде нямало доказателство за наличие на нож по време на нашето „спречкване“. Не ме е порязал, не са го открили и при огледа у тях. Естествено, притежавал кухненски ножове, но това нищо не доказва. При претърсването не открили и пушка. А следи от изстрели на местопрестъплението нямало.

– Да, нали стрелял в небето… – внимателно следеше историята Хамстера.

– Тъй като бил с ръкавици, нямаше следи от барут по ръцете, а ръкавици у тях не били открити. Когато този мъж се качи на коня и избяга, животното все още теглеше каруцата с целия арсенал вътре. Скрил е всичко, след като го прогоних. Като че никога не е присъствал в къщата ми! Накрая адвокатът му извади медицинска експертиза за средна телесна повреда. Пишеше за пукната скула и извадено рамо, придружено с порезна рана. Това беше повод за съдията да отсъди срещу мен. Дори фактът, че навреме усетих накъде духа вятърът и наех свой собствен адвокат, не ми помогна. Срещата между мен и крадеца бе отчетена като „превишаване пределите на неизбежната отбрана“.

– Това пък какво е?

– Нещо като… – стори му се абсурдно това, което бе на път да каже – прекомерна самозащита.

– В смисъл? – неразбиращо мигаше и Хамстера.

– Според съдията по делото излезе, че крадецът с дванайсетте присъди е дошъл да си поговорим. На улицата! Докато сме си бъбрили, той малко се ядосал, не се разбра на какво. Аз съм влязъл в двора да взема животозастрашаващото оръжие лопата! Пребил съм го в опит да се защитя от… словесните му нападки! Защитата ми не следвало да е в по-големи размери от нападението, каквото и да значи това. Съдът раздели целия инцидент на фрагменти. Сякаш на място имаш време да мислиш за тези неща! Но тъй като съм нямал стари присъди и съм бил провокиран от нападателя си, съм по-малко виновен и няма да лежа в затвора.

– Най-голямата глупост, която бях чувал! Какво е това извратено правосъдие? – Иван клатеше глава невярващо. – Чакай, как успя тази отрепка да наеме такъв адвокат?

– Нямам представа. Явно е по-заможен, отколкото предполагах. Но под неговото влияние цялото дело се преобърна. Съдията промени нагласата си към мен още в края на първото заседание.

– Прокурорът не успя ли да те защити?

– Прокурорът не ми е адвокат. Неговата работа е да търси истината.

– Затова Темида била с наклонена везна! Рецидивистът има адвокат, който трябва единствено да го защитава, а насреща му – прокурор, който „търси истината“ – Хамстера вдигна ръце отчаяно.

– Разбрах, че така пишело в закона. Прокурорът каза, че доводите ни са недоказуеми. Поне му прави чест, че не опита да ми увеличи наказанието, както често се случвало.

– Чувал съм, че може да правиш всичко с някой, който е влязъл с взлом в дома ти…

– Тази теза на моя адвокат също отиде по дяволите, защото къщата на майка ми в превод от юридически език не се тълкува като мой дом, а и нали не откриха следи от взлом.

– Не може да бъде… – Иван глътна цялото съдържание на чашата си на един път. – Марко, много съжалявам, че се е наложило да преминеш през всичко това. Ако имаш нужда от нещо…

– Не говори сякаш съм смъртноболен. Животът си продължава!

– Прав си. Затова предлагам да поръчаме направо бутилка, а утре да се обадиш и вземеш болничен.

3.

В рецепцията на хотела цареше тишина. Само неспящите улици на Велико Търново огласяха с ехото си коридорите и празното кафене. След лудия купон в ресторанта немските старчета се бяха прибрали, кой както може, до стаите си. Младата рецепционистка търпеливо бе изчакала последната двойка западноевропейски пенсионери да се налудуват с бира в промишлени количества и да ѝ попеят любимата си баварска песен, преди да се излегнат на пода в асансьора. Ива не си бе представяла така студентския живот, но семестърът нямаше да се изплати от само себе си. Радваше се, че поне не бе камериерка, за да види апокалиптичните последици от втората младост на туристите по стаите им. Управата на хотела нямаше нищо против подобна вакханалия, стига касите да продължаваха да се пълнят. Зад удобното прикритие на културните ценности на старата столица бяха намерили своя оазис сред опустошената икономическа обстановка в страната. Това означаваше редовна заплата и що-годе човешко отношение спрямо служителите – факт, който задържа Ива вече толкова години на уж временната работа.

Асансьорът бе извикан на шестия етаж – мястото, което отличаваше този хотел от конкурентите в провинцията. Ива не устоя на изкушението да държи под око вратата, на екрана до която постепенно се сменяха цифрите, показващи номера на етажа. Неусетно се сниши в очакване на поредния специален гост, осмелил се да опита от забранените удоволствия на хотела. Велико Търново бе необикновен град, който превръщаше мечтите в реалност. Стига, разбира се, човек да знае къде да потърси. Досущ като райска градина, последният шести етаж бе едно от тези магически кътчета. Обичайните президентски апартамент и стая за младоженци бяха само параван за намиращите се в съседство помещения за покер, платена любов и много други недотам законни услуги.

Откакто застъпи нощна смяна, Ива не бе виждала гости, които да се качват дотам. Може би някои от германците бяха наели залата с рулетката или показваха умения на Блек джак в тъмната ъглова стая със спиращата дъха гледка на нощно Търново.

А може би някой по-ранен посетител бе с нея…

Никой не знаеше името ѝ, но бе трудно да забравиш образа ѝ. Черни, почти сини къдрици до кръста, великолепно поддържано тяло с елегантни извивки, нежни устни и топли очи, които нашепваха покана, на която самотната душа трудно устоява. Управителят удари джакпота, когато успя да се договори с Мис Киара, отдавайки ѝ самостоятелна стая на шестия етаж. Не след дълго хотелът започна да посреща повече знаменитости от когато и да било. Наложи се дори служителите да подпишат документ за поверителност. Тайната тук се ценеше повече от всичко.

С месеците Ива започна да изучава елитната проститутка, дори имитираше стила ѝ на обличане. Беше трудно да се предположи, че такава невероятна жена се продава на час. Когато Мис Киара си поговори за пръв път с нея, Ива се почувства поласкана и специална. От този момент насетне често намираше повод да размени две приказки с чернокосата богиня през работно време. Беше ѝ любопитно кой е поредният късметлия, домогнал се до възможността да сподели цяла нощ с очарователната дама. Затова погледът ѝ не се отделяше от циферблата, който оповестяваше скорошното пристигане на асансьора.

Вратите накрая се отвориха. Младото момиче се зае да пише нещо на компютъра, но скришом огледа клиента на най-високоплатената служителка в този хотел. Не го позна, но това не означаваше, че е никой. Сив излъскан костюм по поръчка и голямо куфарче компенсираха иначе гнусния му външен вид. Висок и с надменен поглед, мъжът, видимо удовлетворен от инвестицията си, излезе първо с противното си шкембе, а после и с остатъка от потното си туловище. Дойде при рецепцията и остави пачка банкноти заедно с щедър бакшиш. Не поздрави, нито каза „довиждане“. Просто захвърли парите на плота и излезе самодоволно през въртящата се входна врата.

Когато се качи в голямо, луксозно на вид порше и отпраши, момичето най-накрая видя Мис Киара, досега скрита от безформения силует на бизнесмена. С цялото си съвършенство жената се доближи над монитора и с облекчение погледна рецепционистката.

– Най-накрая! Отне му близо час да го вдигне.

Ива не намираше какво да каже в тези моменти на откровение. Винаги бе искала да научи повече подробности, но знаеше добре, че не трябва да разпитва. Остави си една секунда, преди да проговори, за да се наслади на изключителната визия на облегналата се на бюрото жива скулптура пред нея. Черно поло върху къса кожена пола, високи ботуши и дълго до земята бяло палто обгръщаха Мис Киара в аура от предизвикателен сексапил. Косата ѝ, макар да бе вързана, изглеждаше мека и нежна, а усмивката ѝ бе най-магнетичната, която младото момиче бе виждало през краткия си житейски път. За млад студент, жаден за познания и кариера, увличането по такъв човек бе, меко казано, странно. Не ѝ се искаше да признае възхищението си от чернооката жена, но нещо първично напираше всеки път, когато къдриците се развяваха, усмивката ѝ я озаряваше или формите ѝ се подаваха, като се пресегнеше през рецепцията, за да вземе нещо.

– Имаш ли други клиенти за вечерта? – попита с внезапно пресипнал глас младото момиче. Ако преглътнеше, сигурно щеше да се задави от притеснение.

Мис Киара погледна рецепционистката и палава мисъл запрескача през ума ѝ.

– Само още един.

– Така ли? Мислех, че работното ти време е приключило.

Къдриците се бяха озовали пред нея. Ръка, облечена в черна дантела, нежно хвана нейната и Ива неусетно стана.

– Така е – няма да работя повече за днес. Време е за удоволствие… – гласът на Мис Киара постла с килим от страст пътя до шестия етаж.

Ива трябваше да откаже. Имаше приятел, не беше такава… Но… жената мечта я покани! При това лично! За първи път се почувства жива и по-истинска от всякога. Не бе редно, но някак бе правилно да е нередно…

Вратите на асансьора се затвориха зад гърба ѝ, а тя пророни извинително:

– Но аз съм на работа…

Минувачите спираха и се заглеждаха по луксозното возило. Беше рядкост да се види такъв автомобил в Габрово. С изненада установяваха, че е с местна регистрация. Не им отнемаше много, за да се досетят на кого принадлежеше. Само един човек можеше да си позволи такава играчка в целия регион.

Господин Диков с наслада ги наблюдаваше иззад тъмните прозорци на новия си автомобил „Порше Макан“. Удивените физиономии отвън му изглеждаха жалки. Никога не бе разбирал нежеланието им поне да опитат да постигнат неговия успех. Съгражданите му се радваха на спокойната вечер със своите приятели и роднини, сякаш това беше тяхната едничка цел в живота. Смяташе ги за глупави малки човечета, които живееха за поредното реалити по телевизията. И все пак бяха полезни. Бездушието им на работното място, толкова удобно наречено „професионализъм“, бе едно от средствата, с които можеше да ги впрегне в полза на своите собствени амбиции. Амбиции, които дърпаха напред цял един град. Областта. Страната дори! Смятаха го за тиранин. Но без него щяха да бършат нечий задник по дванайсет часа на ден в Гърция. Добре че се намираха и по-разумни, които оставаха в хлебозавода и многобройните му фирми, пръснати из града.

Включи двигателя и послуша мъркането на новата си покупка. Това бе звукът на успеха и им правеше услуга, като го показваше. Беше за тяхно добро. Искаше му се да може да излезе в този миг с Мис Киара под ръка, за да знаят как се живее този живот! Но присъствието ѝ бе опасно и трябваше да държи копнежа си под контрол. А как му се искаше да замени тъпата кучка, на която надяна брачна халка преди години, с онази къдрава принцеса от Търново!

Телефонът го стресна. Беше секретарката му. Кметът го чакал в офиса и настоявал да се прибере по-скоро. Господин Диков се изуми на дързостта на този човек. Дадеш ли на някого власт, и се самозабравя. Трябваше да му се напомни откъде дойдоха тези допълнителни две хиляди гласа на изборите. Допреди балотажа се мислеше за независим. Колко наивно…

Бизнесменът подкара джипа в обратна на офиса си посока. Трябваше да избере подарък за рождения ден на съпругата си, докато кметът почака в административната сграда, където се помещаваше по-голямата част от бизнеса му. Арогантността на градския управник го превърна в нежелана компания за вечерта.

А и една разходка с новото порше в града щеше да влее малко търпение за предстоящия разговор…